Апостол Георгиев

СВЕЩЕНИК АПОСТОЛ ГЕОРГЕВ

21 март 1860 – 25 януари 1942

Кратко животоописание, дела и заслуги

           Свещеноиконом  Апостол Георгев е роден в гр. Свищов на 21 март 1860 г.  Основното си образование добива в родния си град, а също там свършва четирикласното училище през 1874 г. Поради примерното си поведение и отличен успех Свищовската църковна община го праща да следва в новооткритата ПЕТРОПАВЛОВСКА ДУХОВНА СЕМИНАРИЯ при Лесковския манастир. Тука той учи три години. Негови съученици са видни наши общественици, като ген. Ив. Фичев, Петър Пешев, учителя и публицист Иван Церов, Васил Вълчанов, Иван Съранов, Михайл Заяков, Евстати Мартинов, Атанас Тодоров и др. Бащата на Апостол Георгев е забегнал в Румъния още, когато той е бил на 9 – годишен, тъй че издръжката е поела майката – високо нравствена и религиозна жена.

           В семинарията, като стипендиант, е имал квартира и храна, а за останалите училищни потреби той е припечелвал, като е преписвал учебниците на други ученици /печатни учебници по това време изобщо не е имало/. При едно от завръщанията си през ваканцията, той е минал в Румъния с цел да се запише в българския легион за освобождението на Сърбия, но не бил приет, като непълнолетен.

           Освободителната война 1877 год. го заварва в последен курс. Поради войната, семинарията се закрива, учениците били набързо изпитани и са им издадени свидетелства за завършен курс с права за учители и свещеници.

           На 12 юли 1877 год. Апостол Георгев, на 17 годишна възраст става чиновник  - писар в Свищовската митница, управител на която е бил бащата на Алеко Константинов, а на 1 август 1880 г. е вече секретар на Варненската първокласна митница до 1 август 1884 г. В това време, а именно на 22 юни 1881 г. във Варна се оженва за г-ца Иванка Григорова Данаилова, учителка в Свищов и поддържа както семейството на родителите си /бащата се завърнал от Румъния/, тъй и собственото си семейство, а сестра си – Марица изпратил да следва в Одеса. Тоя брак, който трае над 60 години е рядък пример на взаимно уважение и духовно единение, на щастлив съпружески живот. Дядо Поп винаги е идеала на презвитера Иванка, а последната не знае никога да е оскърбена с лоша дума или невнимание към нейната съдба. На тази топла и искрена семейна обстановка и грижи към него, отец Апостол, може би, най вече дължи своето несъкрушимо здраве и  дълголетие.  И над 80-те си години е с напълно запазен дух и умствени способности, като продължава да чете и работи над себе си и демонстрира удивителна памет. Той е свидетел на предосвободителната епоха и третото българско царство. Владеел задълбочено старобългарски и църковнославянски езици и превежда директно от църковните книги на книжовен /литературен/ новобългарски език. Познава обстойно българските църковна и обща истории. Владее и се ползва от френския и руски литературни езици.

            През 1884 г. той напуска доброволно митницата във Варна и става класен учител в Свищовското ІV кл. Училище. Преподава география и френски език. Свищовци настояват да го запопят, но тогавашният министър на финансиите Петко Каравелов го повиква и назначава за управител на Варненската митница. Там служи от 1 юли 1885 г. до 1888 г., когато е прехвърлен за управител на Русенската митница.  Същата година е изтеглен в София за докладчик в Сметната палата. После отново става управител, но този път на Бургаската митница до 1892 г. Подир това е назначен като експерт-оценител в Министерството на финансите – отделение за митници, а по-късно е назначен за началник на отделението за косвените данъци.

В това ведомство отец Апостол има ценни заслуги към Министерството на финансите. Той е автор на първите наши закони за косвените данъци, по-специално - за митниците. Работил е така също и първата наша митническа тарифа. На няколко пъти е изпращан във Виена, Петроград и другаде, за сключване на митнически и търговски договори с чуждите държави. А в София е водил търговски преговори и сключвал договори с търговски представители на Англия, Франция, Белгия, Сърбия и др. Винаги е бил ценен и уважаван, за което е награден с няколко наши и чужди ордени.

Но той не е могъл да се примири с партизанщината при назначаванията на чиновниците. Затова на 11 май 1897 год., след една прочувствена реч, произнесена от него на погребението на Алеко Константинов, която направила силно впечатление на всички присъстващи, той се решава да напусне чиновничеството. Сам напуска доброволно заеманото от него високо обществено място и за изненада на всички заминал за Враца и приема духовно звания – свещеник, ръкоположен от тогавашния митрополит Константин – 15 февруари 1898 г. Тогава се отдава на призванието си - свещенически сан, защото смятал, че така по-добре ще изпълни своя граждански и обществен дълг, да работи чрез черквата за нравственото и духовно издигане на нашия народ. Но той отчасти се е чувствал и длъжен към българската черква, която му е дала образование и още като юноша се е обрекъл да й служи.

           Митрополит Константин веднага е оценил неговите достойнства и го оставя за свой протосингел във Враца, но още на следната година – септември 1899 г., той се завръща в София, става военен свещеник на столичния  гарнизон и едновременно  енорийски свещеник при черквата  “Св. Спас”

           Но като вижда, че цялата източна половина на столицата  - от черквата “Св. Неделя” до селата Подуене и Слатина няма никаква църква, хрумва му идеята да реставрира полуразрушеното южно крило на стария исторически храм „Света София“, тогава руина /турците я напускат при пораженията от третото земетресение през септември 1858 г ., а второто е на 23  април 1818 г./  

           Той се отдава изцяло на това Божие вдъхновение и с помощта на архитект Никола Лазаров и на видните софийски жители Рачо Димчев, Бойко Нешов, д-р Стоян Денев, Марко Балабанов, Скарлет Икономов, г-жа София Богдан Станкович и много други, успяват да довършат южния параклис на “Св. София” и на 20 декември 1900 година да се освети от дядо Партения, тогавашния софийски митрополит. Отец Апостол е значи възтановителя на сегашния стар храм Света София – първата историческа светиня на столицата и която е дала  името на града. От 20 декември 1900 г. , поп Апостол е почнал да служи в нея - сам цяла година, а после идват и негови помощници. Голямата неоценима заслуга, обаче, на него е другаде. Той започва първи в страната ни първоначално да чете  апостола   и евангелието на чист литературен български език, а после постепенно изоставя черковнославянския език и накрая цялата служба и всички треби   извършва на хубав, разбран български език.

Едновременно с това, той започва също пръв, всяка служба да придружава с високо назидателните религиозно-нравствени проповеди, които той винаги произнася с топло и искрено слово и рядко дарование. Митрополит Партений го назначава за свой протосингел. По този начин славата и популярността на отец Апостол расте и скоро той добива общопризнато за онова време прозвище “интелигентния свещеник”, с което проповедника свещеник Апостол от “Св. София” става известен на цяла християнска България в течение на повече от 40 години .

Той също основава и изработва първия устав на православните християнски братства още през 1903 г. През м. юни 1903 год. е определен от Министъра на финансите и след одобрение от Светия Синод, да участва в Комисията, съставена от Финансовото министерство, която да изработи нов законо - проект за пенсии на свещениците в Княжеството, както и за други дейности на тази комисия. През войната 1912-1913 г. отец Апостол бива назначен от Светия Синод за главен военен свещеник при главната квартира, оценен високо от тогавашния помощник главнокомандващ ген. Михайл Савов. Тази служба той изпълнява с голямо достойнство, като често отива при частите да проповядва и насърчава победоносното българско войнство. При втората война – юни, юли 1913 г., в трагичните за България дни, бива пратен лично от тогавашния главнокомандващ ген. Радко Димитриев на фронта при Горна Джумая – Симитли – Крупник да насърчи отстъпващите наши части. И тук тая поръка изпълнява със значителен успех. За благодарност - лично ген. Р. Димитриев го награждава с орден за военна заслуга. От тогава насетне отец Апостол продължава да служи в същия храм “Св. София” до 1928 г., когато за негова изненада и оскърбление бива уволнен и пенсиониран по пределна възраст, макар да се е чувствал душевно и физически още в сила да работи. На 01.08.1924 год. Св.Синод го назначава за духовен наставник и ръководител на сестрите от Женското монашеско братство „Бял кръст“. И от този ден до края на живота си близо 14 години отец Апостол продължава да служи и проповядва безвъзмездно ту в една, ту в друга черква, търсен и любим от хиляди свои почитатели.

Без да боледува, почива внезапно на 16.01.1942 година.

Отец Апостол със своя личен пример на безкористие и висока нравственост, със своя внушителен и крайно симпатичен вид и благ характер, с големия си авторитет и широка култура, а най-вече със своите проповеди и тълкувания на текстове от евангелието и библията – не е преувеличено ако се каже, че е върнал хиляди млади и стари в лоното на нашата черква. Само такива нравствени стълбове на велики по дух и вяра мъже, като дядо Апостол са запазили и закрепили религията на българската църква, па ако щете и на българската националност.